Ямбол – град с хилядолетна история

В края на IIIв. от новата ера,България все още не съществувала. Нашите земи били част от една огромна държава-Римската империя. Тя,освен че била голяма и силна,била и много добре устроена. По цялата и територия преминавали удобни пътища. Занаятите,търговията и изкуствата процъфтявали,войската била дисциплинирана и силна. В продължение на векове Римската империя била най-силната държава в света. И щом става дума за империя,ясно е,че начело стоял император. Преди 17 века императорът,който властвал,се казвал Диоклетиан. Той бил мъдър държавник и влязъл в историята с многото реформи,които извършил по време на своето царуване. Император Диоклетиан бил известен още със своите пътувания из цялата Римска империя. Тези обиколки той правел не само за да опознае огромната си страна. Те били последвани винаги от голямо строителство. Подновявали се централните пътища на империята,изграждали се нови крепости,поправяли се разрушени крепостни стени,понякога дори,по решение на императора,на определени места възниквали нови градове. Така станало и с Ямбол.

През 293г. император Диоклетиан предприел пътуване по нашите земи. Пътят му минавал през мястото,където сега се намира Ямбол и където вероятно е имало някакво малко селище. Диоклетиан бил удивен от плодородната земя,от пълноводната река,от красивата природа,от добрите условия за живот и решил,че тук непременно трябва да има град. И то не какъв да е,а голям и хубав град, с божественото име Диосполис-град на Зевс.Ето защо можем с гордост да казваме,че Ямбол е град с хилядолетна история. Той е толкова древен,че с цели 388 години е по-стар от самата България. Освен това той е един от малкото градове в света с точно установена рождена дата. Всяка година на 15 май-Ямбол има рожден ден. Име на богиня носел и древния град Кабиле, който се намира близо до Ямбол. Негова покровителка била богинята майка-Кибела.

Втората част от името на нашия град-„полис” е също от гръцки произход и означава „град”. Диосполис също е бил наричан и с кратката си форма-Диоспол. Колко века градът е носел името на Зевс е много трудно да се каже,но се знаят многото имена,с които Ямбол е бил известен в следващите векове,чак до падането на града под турско робство:

• Диамболи
• Ямболу
• Ямболъ
• Янболи
• Ямболи
• Ямбол

Ямболските земи и българските ханове

През 705г. българския хан Тервел успял да разшири своята държава,като присъединил към нея една плодородна област,наречена Загоре. Това име било славянско и означавало „отвъд планината”. Тогава ямболските земи за първи път били включени в пределите на България. Следващите три века били наситени с многобройни кръвопролитни войни между Византия и България. Границата между двете съседни държави често се променяла,а Ямбол преминавал ту във византийски,ту отново в български ръце. И може би никога нямаше да узнаем подробности за съдбата на нашите земи от времето на Първата българска държава,ако не бяха открити два много важни каменни надписа. Тях историците са нарекли Хамбарлийски и Сюлейманскьой- по старите имена на селата,край които са намерени.

Хамбарлийският надпис бил открит край ямболското село Маломирово,което се наричало някога Хамбарлий. Той бил изсечен през 813г. и бил поставен тук по заповед на славния хан Крум. Върху каменната плоча българския хан описал границите на своите владения. В тези граници влизали и ямболските земи,а техния управител се наричал -Цок. Той бил български болярин,а на него били подчинени византийските военачалници Вардан и Янис.

Другият много важен за българската история надпис- Сюлейманкьойският,бил поставен край село Сечище (със старо име Сюлейманскьой), Шуменско,от наследника на хан Крум – хан Омуртаг. Той разказвал за 30-годишния мирен договор между българи и византийци. В него много точно била определена границата между Византия и България: тя минавала през ямболските земи,пресичала Бакаджишките възвишения както и мостовете на река Тунджа.

Пограничният окоп Еркесия

Още от времето на Първата българска държава в земите на юг от Балкана и най-вече в областта Загоре,живеели много българи,които не желаели да бъдат управлявани от византийските императори. Владетелите на България, защитавайки населението,заповядали да се изкопае един огромен граничен окоп,който трябвало да отделя българската земя от византийската и ясно да показва къде е границата между двете държави. Той трябвало също да служи за отбрана в случай,Византия нападне страната ни. Как точно наричали българите този голям граничен окоп,не ни е известно. До наше време е достигнало само неговото турско име – Еркесия,което означавало ”пресечена земя”.

Според границите,очертани от Еркесията,ямболските земи влизали в пределите на българската държава. Граничният окоп минавал на юг от нашия град. Следи от него могат да се видят в землищата на много ямболски села.

Еркесията представлявал най-величественото крепостно съоръжение от Първата българска държава. Окопът имал дължина цели 131 километра. Неговото начало било при Мандреското езеро край Бургас, а краят му – чак при р.Марица. Състоял се от дълбок ров,а до него се издигал висок земен вал. На места ровът бил широк 7 метра и дълбок около метър и половина. Земният вал пък достигал ширина 15 метра и бил висок повече от метър. Историците спорят дали този окоп е бил изграден по времето на Тервел, на Кормисош или на Омуртаг.

Всекидневният живот в средновековния Ямбол

„Динибули е малък,но многолюден град,разположен в една низина. Той има лозя и добре обработено поле”

Тези думи били написани за Ямбол през далечната 1153г. от арабския географ Идриси. Наистина градът не бил голям,но зад стените на Ямболската крепост и в нейните околности живеело многобройно население. Както в повечето средновековни български градове,уличките в Ямбол били тесни и криви,къщите –схлупени и ниски,а между тях имало купища смет. В града се издигали и някои по-масивни постройки. Най-важна от тях била църквата,която се извисявала над останалите сгради. Вероятно е била изградена цялата от камък, стенописана и богато украсена. За съжаление от нея не е останала и следа. Не се знае със сигурност дори името й. Според преданията тя се наричала „Света София”,а след превземането на града турците я разрушили и върху нейните руини изградили Софуларската джамия.

Къщите на обикновените ямболци не били нито големи,нито красиви. Повечето били едноетажни и правоъгълни,с по две пощения ,от които едното служело за хамбар. Били градени от ломени камъни,споени с глина. Подовете на жилищата били от два пласта: отдолу натрошени камъни,а отгоре трамбована глина. Някои от тях се отоплявали със зидани каменни пещи,а в други имало най-обикновени огнища. Покривите им били от тръстика или слама. Освен тези постройки имало и други,много по-паянтови. Те били полувкопани в земята или пък изградени от колове и плет,измазани с глина. В тях живеели най-бедните жители на Ямбол.

Покъщнината в средновековните жилища не била богата. В къщите имало керамични съдове,хромели за мелене на жито,дървени софри за хранене,малки столчета,черги и козяци за спане. Скромно било и облеклото на хората. Мъжете се обличали с дълги до коленете ризи и тесни панталони,а жените носели разноцветни ризи,дълги до земята,често украсени с шевици. Разнообразни били накитите на ямболските жени: цветни стъклени или метални гривни,пръстени,обеци,кръстове,гердани от шарени мъниста. С тези красиви накити се кичели не само жените и девойките,но дори и малките момиченца. Облеклото на хората от Ямбол било съвсем обикновено,но в града живеели и богати търговци,които имали възможност да купуват платове и накити от далечни земи.

Занаятите и търговията в средновековния Ямбол

В околностите на Ямбол земята била плодородна,затова повечето от хората се занимавали със земеделие,произвеждали жито,зеленчуци,грозде. Имало и скотовъдци,които отглеждали овце,крави,коне. Ямбол бил град,в който живеели и работели много занаятчии: каменоделци, грънчари, леяри, ковачи, тъкачи, шивачи,кожухари… Техният труд бил много уважаван в средновековието. Те произвеждали всичко необходимо за ежедневието на хората. Ямболските леяри и ковачи се славели като добри майстори. В техните работилници от сутрин до вечер се чувал звън. Изпод ръцете им излизали прекрасни предмети, които служели на ямболци в тяхното ежедневие. За земеделците те произвеждали мотики,лопати,вили,за дърводелците-триони,ножове,тесли, а за войниците-тежки боздугани,тънки мечове,остри върхове на копия и стрели. Не били забравени и жените. За тях ямболските майстори изработвали изящни накити от метал: вити гривни,богато украсени пръстени и обеци,лъскави копчета и токи за колани.

В града имало и много каменоделци,които дялали камъни за строителството и ремонта на крепостните стени,кулите,пътищата,жилищните сгради. Тук работели също тъкачи,шивачи,кожухари,които шиели облеклото на ямболските жители. Майстори стъклари правели разноцветни стъклени гривни. Но най-многобройни от всички били грънчарите. Те произвеждали керамични съдове, така необходими за всяка къща. в многобройните грънчарски пещи край града ежедневно се изпичали различни съдове-гърнета,стомни,чинии,паници,кани, чаши…

Най-красиви били керамичните съдове,които се изработвали по специална техника,наречена сграфито и които били много разпространени през XIII и XIVвек. Всеки един от тези съдове имал различна украса. Върху някои били нарисувани причудливи зверове и птици,върху други-приказни цветя и клонки или сложни геометрични фигури. Керамичните съдове били толкова разнообразни,а цветовете по тях тъй греели,че радвали очите и сърцата на хората,стопляли мрачните им жилища. А Ямболските грънчари били не само добри занаятчии,но и истински художници. Когато полагали върху глинените съдове зелена боя-тя имала цвета на първата пролетна трева по бреговете на Тунджа,жълтата била като глухарчетата в полето,а кафявата напомняла цвета на прясно изорана земя. Да се направи един толкова многоцветен и богато украсен керамичен съд никак не било лесна работа. Майсторът грънчар сам изработвал съдовете на грънчарско колело,а след това покривал повърхността им с бял глинен разтвор. Когато съдовете изсъхнели,той вземал специален инструмент,изработен от кост или рог, и започвал да рисува върху тях. Внимателно очертавал рисунката така че отдолу да се покаже цветът на глината. Следвало ново оцветяване,този път с жълта,зелена или кафява глеч, след което съдовете били готови за изпичане. Когато ги извадел от пещта, майсторът ги покривал с безцветна глеч,за да бъдат още по-красиви и лъскави. Накрая ги изпичал повторно и едва тогава работата приключвала. Паниците, гърнетата и стомните,изработени по този начин,не били просто кухненски керамични съдове. Те приличали на малки украшения,които внасяли топлина и уют и в най-бедните ямболски къщи. Освен земеделци и занаятчии, в Ямбол имало и много търговци. Някои идвали в града по удобните пътища от далечни градове и страни и купували главно зърно и кожи. Други живеели в нашия град и пътували по търговски дела по целия свят.